В последните години т.нар. потребителско право придобива все по-голямо значение в обществото ни. Бяха приети редица мерки на законодателно ниво, които целят да разширят защитата за крайните потребители на стоки и услуги извън приложното поле на специалния закон, Закона за защита на потребителите.
Промените в Гражданския процесуален кодекс от месец декември 2019 г. третират специално въпроса за съществуването на неравноправни клаузи в договори, сключени с потребители. Тъй като понятието „потребител“ не е дефинирано за целите на приложение на новите процесуалноправни правила, то следва да се изходи от дефиницията в Закона за защита на потребителите. Най-общо казано, потребител е лице, което придобива или употребява стоки или услуги за лични или семейни нужди, но не и за професионални или търговски цели.
Още в глава втора „Основни начала“ е въведено ново задължение за съда служебно да проверява за наличието на неравноправни каузи в договори, сключени с потребители. Разширяването на обхвата на служебното начало в тази насока на практика означава, че във всички случаи, когато гражданският съд бъде сезиран със спор, произтичащ от договор с потребител по смисъла на Закона за защита на потребителите, съдът на първо място ще бъде длъжен да провери съдържанието на договора и да се произнесе относно съществуването на неравноправни клаузи, без да е необходимо ответникът да прави подобни възражения, и едва след това да разгледа спора по същество.
Промените засегнаха и заповедното производство, което обезпечава издаването на съдебно изпълнително основание – заповед за изпълнение, след влизане в сила на която се издава изпълнителен лист. Въведените в този вид съдебно производство промени са особено съществени, тъй като засягат възможността за започване и реализиране на принудително изпълнение върху имуществото на длъжник – потребител в случаите, когато кредиторът не разполага с друго изпълнително основание, въз основа на което да му бъде издаден изпълнителен лист.
Предвижда се, на първо място, когато вземането произтича от писмен договор с потребител, към заявлението за издаване на заповед за изпълнение задължително да се прилага самият договор, ведно с всички анекси, с които е изменян и допълван, както и приложимите общи условия на доставчика на съответната стока или услуга. Пряко свързано с това изискване е формулираното ново основание за отказ за издаване на заповед за изпълнение в случаите, когато съдът установи, че искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, или е налице обоснована вероятност за наличието на такава клауза.
По този начин се променя характерът и същността на дължимата от съда проверка в заповедното производство в хипотезата на вземане, произтичащо от договор с потребител. Досега съдът следваше да преценява редовността на заявлението от външна страна, както и дали то съдържа конкретно подлежащо на изпълнение вземане, изхождайки от данните, съдържащи се в подаденото заявление, без да проверява дали вземането съществува. След извършената законодателна промяна, съдът вече е задължен още на този етап да изследва в дълбочина естеството на правоотношенията между кредитора – заявител и длъжника, и да извърши проверка за наличието на неравноправни клаузи в договора, анализирайки приложените документи, от които произтича описаното в заявлението вземане. От чисто формална, проверката, дължима в заповедното производство, се трансформира в такава по същество.
Новото правомощие на съда е пренесено по-нататък и в уредбата на специалната хипотеза в чл. 417 ГПК, изброяваща документите, представляващи основание за издаване на заповед за незабавно изпълнение, т.е. въз основа на които може да се издаде заповедта за изпълнение, да се разпореди нейното незабавно изпълнение и да се издаде изпълнителен лист веднага, преди заповедта да е влязла в сила.
Този облекчен ред по снабдяване на кредиторите с изпълнителен лист намираше широко приложение, особено в дейността на търговските банки, тъй като чл. 417, т. 2 ГПК досега предвиждаше издаване на заповед за незабавно изпълнение само въз основа на представено извлечение от счетоводните книги, в което се описваха непогасени задължения на клиенти на банките с настъпил падеж.
Направените в края на миналата година промени в тази конкретна хипотеза предвиждат към извлечението задължително да се прилага писменият документ, от който произтича вземането на банката, заедно с всички приложения и приложимите общи условия. Аналогично законодателното решение е прието и за случаите, когато представеният документ по чл. 417 ГПК е ценна книга от вида на запис на заповед, менителница или приравнена на тях друга ценна книга на заповед, облигация или купони по нея, ако ценната книга обезпечава вземане по писмен договор с потребител.
Целта на посочените изменения е да се обезпечи с доказателства проверката, дължима от въззивния съд, при евентуално обжалване на разпореждането за незабавно изпълнение. Освен че ще трябва да извърши регламентираната и до момента преценка за редовност на документа от външна страна, както и дали удостоверява подлежащо на изпълнение вземане, съдът вече е длъжен да проверява и дали не са налице неравноправни клаузи в договора с потребителя, от който да произтича вземането. Ако съдът приеме, че такива клаузи се съдържат в договора, аналогично на хипотезите, при които не се установи подлежащо на изпълнение вземане (например при ненадлежно уведомяване на потребител за настъпила предсрочна изискуемост на вземането по сключен с него договор за кредит), разпореждането за незабавно изпълнение ще бъде отменено и изпълнителният лист ще бъде обезсилен.
Други законодателни мерки, които облекчават положението на длъжника – потребител, са увеличаването на срока за доброволно изпълнение, посочван в заповедта за изпълнение, и на срока за обжалване на разпореждането за незабавно изпълнение на заповедта, от двуседмичен на едномесечен, както и намаляването на размера на обезпечението, с представянето на което той би могъл да спре принудителното изпълнение при издадена заповед за незабавно изпълнение. Разписано е по-конкретно съдържанието на правомощието на съда да спре незабавното изпълнение при постъпило искане за спиране и без да е представено обезпечение, като са формулирани три хипотези за това: 1) когато вземането не се дължи; 2) когато вземането се основава на неравноправна клауза в договор с потребител; 3) когато размерът на вземането по договор, сключен с потребител, е неправилно изчислен.
Понятието „неравноправна клауза в договор, сключен с потребител“ е дефинирано в чл. 143 от Закона за защита на потребителите като уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Същевременно се идентифицират и редица конкретно формулирани хипотези, при които се счита, че поначало отговарят на критериите за неравноправна клауза, заложени в дефиницията.
В тази връзка и доколкото в ГПК не се въвежда по-различно съдържание на използвания израз „неравноправна клауза в договор, сключен с потребител“, при прилагане на новите си правомощия съдът ще следва да съобрази, на първо място, така формулираните отделни хипотези на неравноправни клаузи в специалния закон, а при необходимост от допълнителен анализ – да изходи от общите критерии, посочени в определението.
Безспорно, последните промени в ГПК целят да отговорят на продиктувани от практиката проблеми при провеждане на заповедното производство и съответно на изпълнителния процес, като защитят в по-голяма степен потребителите срещу осъществяването на принудително изпълнение въз основа на документи, сочещи наличието на съществени пороци в договорите и водещи до нищожност на договорни клаузи, свързани с принудително реализираното вземане. Въвежда се предварителен съдебен контрол и оттук – повече гаранции, обезпечаващи интересите на по-слабата и незащитена страна в правоотношенията на търговци и доставчици с потребителите.
Следва да се има предвид обаче, че регламентираният в чл. 411, ал. 2 от ГПК тридневен срок, в който съдът следва да разгледа подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение, респективно да извърши преценка за наличието на неравноправни клаузи в договор с потребител, и да се произнесе не е променен. Предвид обема на дължимата проверка, подобно законодателно решение не гарантира в достатъчна степен ефективността на съда при прилагане на новите правомощия и създава предпоставки за извършване на чисто формална оценка, което не съответства както на интересите на кредитора – заявител, така и на тези на длъжника – потребител.

Автор: адвокат Ангелина Милева